Гражданският процесуален кодекс предвижда един особен вид съдебно производство (познато като заповедно), чиято основна цел е да даде бърза възможност на кредитора да извършва изпълнение срещу длъжника си. Това особено производство дава възможност на кредитора, в случай че са налице условията за това, да избегне воденето на общ исков процес, който често отнема години.

В рамките на заповедното производство законодателят е разграничил две основни хипотези, при които се издава Заповед за изпълнение, респ. Заповед за незабавно изпълнение срещу съответния длъжник:

Първата хипотеза касае най-вече претендиране на по-малки по размер вземания без да е необходимо кредиторът да представя документ, от който произтича въпросното вземане. Тази хипотеза е полезна за случаи, при които длъжникът не изпълнява задължението си, но и принципно не оспорва, че дължи нещо на кредитора. Резонът на законодателя е да се избегне провеждането на комплексен и продължителен съдебен процес, а по-бързо, с влязъл в сила съдебен акт, да се установи, че длъжникът дължи и че не оспорва дълга си. Именно с тази цел съответният длъжник получава Заповед за изпълнение, в която е посочено съответното вземане. Този документ не означава, че длъжникът е осъден, но същият следва да избере от едно измежду няколко действия. Ако бездейства – Заповедта за изпълнение влиза в сила и кредиторът ще може да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника си. Възможно е длъжникът да изпълни задължението, посочено в Заповедта за изпълнение, и да представи доказателство за това пред съда, в който случай казусът приключва на съответния етап. Ако длъжникът счита, че, по една или друга причина, не дължи изпълнение – достатъчно е да подаде до съда възражение срещу Заповедта за изпълнение, което няма нужда да съдържа обосновка. В този случай – кредиторът бива принуден, ако прецени, да заведе срещу длъжника иск по общия съдебен ред и едва при (евентуалното) му успешно приключване ще може да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника.

Втората хипотеза касае случаи, при които кредиторът претендира вземане въз основа на някой от изрично предвидените в закона документи (договори с нотариално удостоверени подписи, извлечение от счетоводни книги на банки, акт на административен орган и др.). Законодателният резон е, че при наличието на някой от изброените документи е налице по-висока степен на сигурност за възникването на определено задължение и поради това е обосновано да предостави на кредитора по-облекчен ред, за да се удовлетвори за правото си. При наличие на предпоставките за това – съдът издава в полза на кредитора Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В тази хипотеза – кредиторът директно може да инициира принудително изпълнение срещу длъжника. Както и при обикновената Заповед за изпълнение – длъжникът може да възрази срещу издадения съдебен акт и в този случай кредиторът също ще бъде принуден да води иск по общия съдебен ред срещу длъжника. Разликата, обаче, е, че при Заповедта за незабавно изпълнение – кредиторът, независимо от висящия съдебен процес, може да извършва принудително изпълнение срещу длъжника. В случай, че съдебният процес завърши в полза на длъжника – кредиторът дължи връщане на взетото.

Кантората разполага с опит при защитата на кредитори и длъжници в рамките на заповедни производства.