С приемането на българската държава като член на Европейския съюз, националното ни законодателство по необходимост следваше да бъде поставено в йерархическа зависимост от европейското право (първично и вторично) с оглед хармонизиране на законодателството на членовете на Общността.
Първичното право на Европейския съюз обхваща основно учредителните договори (Договора за Европейския съюз, Договора за функциониране на Европейския съюз и Договора за Европейската общност за атомна енергия — Евратом), договорите и актовете за изменение и допълнение на учредителните договори, Хартата на основните права на Европейския съюз. По съществото си тези актове представляват международни договори. В съответствие с чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България – международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Вторичното право на Европейския съюз обхваща два основополагащи законодателни инструмента на Съюза, а именно – регламенти и директиви (както и решения, препоръки, становища).
Регламентите поначало са задължителни за всички държави-членки на Европейския съюз и имат директен ефект на тяхната територия, което означава, че при противоречие между национална правна норма и норма в регламент – регламентът се прилага с преимущество. В съответствие с чл. 15, ал. 2 от Закона за нормативните актове – ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.
Директивите, от друга страна, представляват законодателни инструменти, които предписват определен нормативен резултат, който следва да бъде постигнат от държавите-членки. В прерогатива на последните е да преценят чрез какъв точно национален законодателен акт е най-целесъобразно да бъде постигнат този резултат. Поради това директивите нямат пряко действие, а са опосредени от приемането на съответен национален нормативен акт. Независимо от това, Съдът на Европейски съюз е извел в своята практика правилото, че в случаите на нетранспониране в срок на директива или на неправилно транспониране на директива, от това може да се възползва частноправен субект по повод на негови отношения с държавата. В подобна хипотеза възниква т.нар. директен вертикален ефект, т.е. директен ефект на директивата в отношения по вертикала (с държавата).
Първичното и вторичното право на Европейския съюз намира приложение в множество отношения, по повод на които е прието и съответно българско законодателство. Поради това е важно, особено при отношения и казуси от публичноправен порядък, да се извършва внимателен анализ, за да се установи налице ли е действащо и приложимо европейско законодателство. Съответно трябва да се прецени налице ли е противоречие и коя е приложимата правна норма с оглед йерархията на вътрешните и европейските нормативни актове.