В днешно време често се среща хипотезата, при която възложителите (инвеститорите) на нови сгради изграждат за своя сметка т.нар. абонатни станции – съоръжения, чрез които се подгрява водата, за да се предоставят услуги по отопление (парно) и горещо водоснабдяване (топла вода). Съответните топлоснабдителни предприятия, обаче, независимо от законовото си задължение за това – отказват да изкупуват тези абонатни станции по разнообразни причини, огромната част от които житейски и правно неиздържани. Получава се ситуация, в която възложителят (инвеститорът) е разходвал огромни средства за тези абонатни станции, вкл. логистичен, човешки и времеви капацитет, а в същото време топлопреносното предприятие ги използва, за да предоставя топлинни услуги и да реализира печалба. При сгради с по-голяма разгъната застроена площ тези абонатни станции могат да струват стотици хиляди левове, отделни са разходите за проектиране, строителен надзор, проучвания и др. Възниква въпросът има ли възложителят (инвеститорът) защита в подобна ситуация.
В съответствие с чл. 137, ал. 1 от Закона за енергетиката („ЗЕ“) – при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост. Следователно, поначало законът закрепя принципното положение, че съоръжения за битови нужди следва да се изграждат от и да са собственост на топлопреносните предприятия, обслужващи съответната територия.В съответствие с чл. 137, ал. 2, изр. 1 ЗЕ – изграждането на съоръженията може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. Видно от цитираната разпоредба, законът допуска, като изключение, изграждането на съоръженията да се извърши от други лица, извън топлопреносното предприятие. Доколкото поначало възложителят (инвеститорът) на конкретен строеж на сграда е икономически заинтересован от срочното му изпълнение, а и с оглед известните проблеми, които се създават от енергийните предприятия с оглед финансирането и изпълнението на тези благоустройствени обекти – възложителите (инвеститорите) твърде често се съгласяват сами да финансират и изграждат тези съоръжения. Това съгласие се обективира в предварителен договор със съответното топлопреносно предприятие.
В съответствие с чл. 137, ал. 3 ЗЕ – собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години. Т.е. законодателят е обективирал задължение за топлопреносните предприятия да изкупуват тези съоръжения.
Съдебната практика се е ориентирала в смисъл, че независимо от наличното задължение на топлопреносните предприятия да изкупуват въпросните енергийни съоръжения – те не могат да бъдат принудени да ги изкупят. Възприето е, също така, че обсъдените по-горе предварителни договори нямат характера на такива по чл. 19 ЗЗД, т.е. не могат да бъдат обявявани за окончателни от съда. Следователно, за съжаление, няма правен механизъм, чрез който „насила“ да прехвърлим собствеността върху съоръженията и да получим съответната пазарна цена за това, макар подобно разрешение да би било справедливо.
Независимо от това, обаче, в съответствие с чл. 137, ал. 2 ЗЕ – изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите.В съответствие с чл. 138, ал. 3 ЗЕ – присъединените към топлопреносната мрежа клиенти са длъжни да предоставят достъп на топлопреносното предприятие, получило лицензия, през собствените си съоръжения за целите на преноса на топлинна енергия до други потребители на територията, определена в лицензията. Цената за предоставения достъп се определя по методика, одобрена от комисията.
Следователно, законът повелява, че в подобна ситуация топлопреносните предприятия са длъжни да заплащат цена за ползването на абонатните станции до момента, в който ги изкупят. Това е и съвсем нормално, при положение, че тези предприятия, използвайки чужди вещи, реализират приходи и съответно печалба. Доколкото никое топлопреносно предприятие не би признало подобна претенция без намесата на съд – защитата е чрез осъдителен паричен иск поради неоснователно обогатяване от страна на топлопреносното предприятие.
Следва да се има предвид, че Законът за енергетиката е комплексен като съдържание и тълкуване, поради което, с оглед наличната съдебна практика, би било добре да са налице следните елементи, за да има максимален шанс за успех на подобен иск:-абонатните станции да са за битови нужди;
-абонатните станции да са изградени след влизане в сила на Закона за енергетиката;
-в предварителния договор за изграждане на абонатните станции да не е уговорено, че топлопреносното предприятие може да ги използва „безвъзмездно“.
Подобни претенции са комплексни от фактическа и правна страна, поради което винаги трябва да бъдат внимателно подготвяни, за да се осигури максимален шанс за успех.